Проблемите раждат предразсъдъци, които пък са стените, които хората изграждат между себе си и близките си, когато срещнат трудности. Получават се конфликти, неприятни и неудобни ситуации и се раждат какви ли не задни и по-предни мисли. И така без да разбере защо, човек се озовава сам между четири стени и брои пукнатините на тухлите. 

Пък в днешния свят, когато всичко се мени толкова динамично нещата все повече излизат от контрол. Понякога губиш хора, на които можеш да разчиташ, а дори не съзнаваш как е станало.

В развитите страни затова са си измислили професията "психоаналитик", т.е. заместител на приятелите. Човек, с който да споделиш проблемите си. Разликата е, че на него му плащаш и колкото платиш, толкова ще ти помогне. С приятелите е друго. Тук за щастие все още съществува в някаква степен понятието "приятелство". 

Лошото е, че все повече започваме и тук да се затваряме и да пренебрегваме приятелите си. Заразяваме се от болестта на развитите страни - Аз-ът. Болест, в която "аз съм си аз и ще се оправя както мога, защото как тъй ще ми помага друг... Ами ако ме прецака? А и не ми е приятно някой да човърка в настроението ми."

Е, разбира се винаги има и изключения. Т.е. може проблемът да е свързан именно с човека, на който обикновено споделяш. Тогава става по-трудно, защото се иска смелост, за да му споделиш. Трябва да се преодолее страха от мисълта дали той ще разбере ситуацията правилно и какво ще се случи. А странното е, че обикновено именно този човек ни е близък по душа и би ни разбрал най-добре.

В крайна сметка проблемите си остават, дращят съзнанието ни и ни карат да се спускаме по сипеите, вместо да се катерим към върха. Спускането винаги е по-гадно... А когато някой ни подаде ръка веднага в нас се ражда въпросът "Този сега какво пък иска?!". И продължаваме да се търкаляме надолу, а "долу" е неопределено понятие...

и нещо друго, в твоя ред на мисли. Понякога ни е по-лесно да споделим нещо дълбоко-лично с човек, който едва познаваме, отколкото с наистина близките ни хора.Питала съм се-това затваряне ли е или своего рода опит за предпазване на близките хора, за спестяване на негативни емоции?

Според мен това са първи опити за затваряне в себе си. Понеже когато човек е в критично състояние, той не мисли за околните, а за собственото си оцеляване, т.е. не му е до спестяване на емоции. Просто е по-лесно да кажеш нещо на непознат, от който няма да имаш опасения, че ще те погледне странно.

Тези неща водят до раздели и разводи. Изобщо стигне ли се до споделяне с непознат, вместо с близък, значи този близък скоро ще напусне живота ти... Дори да не го искаш. Затова приятелите стават все по-малко...

Да, но не винаги семейството е близо или е способно да осигури необходимата подкрепа. Приятелите могат. Те са истинското семейство :)

Тъжно, много тъжно е това затваряне на всеки в себе си, което си проправя път и у нас напоследък. А помня- не беше така.. И аз изгубих приятели, без дори да разбера как. Не сме се карали, нищо не се е случило, но просто вече не са около мен, нито аз около тях, и не можем да разчитаме едни на други.. Останали са ми много малко хора, близо до мен. Най-близките. А като си помисля, че някой ден може да изгубя дори и тях.........

:(

Приятелите са си приятели. Подкрепата им е много важна, но понякога е по-добре да се затвориш в себе си и да преосмислиш нещата, сам да намериш верния път.

Тая болест- алиенацията или отчуждението е много добра за капитализма. Хората здрава купуват като са самотни, 99% от покупките са безполезни неща. Доста от тях стават работохолици. Щото си нямат никой, и поне като работят не мислят за собственото си мизерно съшествуване. Тука в бачкането имаме една такава (а май са и две, де да знам).
Абе какво ви пречи да се събирате заедно, да си говорите, да се веселите, да ходите из парковете, да пеете, да викате?
То човек сам нищо не може да псотигне, плюйте на този индивидуализъм.

Происто стана неудобно да споделяш с приятели. Неприлично е да се оплакваш пък и хората си имат собствени грижи. В днешно време като не си успял си просто некадърник, неудачник. За това се затваряме в себе си. Не мисля, че губим приятели. Просто приятелите не знаят, че си на дъното. Тъжно е, но всички сме така или поне доста от хората около мен. Темата ти е истинска и поздрави за нея.

Мрън-мрън-мрън

@ candysays
Ако мислиш как един ден ще изгубиш хората до теб, работата не е на добре... Вместо това им се радвай :)

@ waterlily
Представи си безбрежно море, облачна нощ и ти сама насред нищото. Опитай се да потърсиш верния път ;) Затварянето в себе си е единствено бягство и не може да ти покаже пътя.

@ xunap
Подкрепям те с две ръце и два крака! :)))

@ lelya
Кой определя кое е неприлично? Точно мисълта, че хората си имат собствени грижи ни очуждава, защото може пък хората да искат да споделят, но ти да ги отбягващ, за да не ги притесняваш. А ако живееш с предразсъдъците, че ако не си успял не ставаш за нищо, значи наистина не ставаш за нищо. Аз имам смелост да споделя, а ако отсреща не искат да ме чуят, значи не държат на мен, понеже в обратната ситуация аз бих изслушал поне, независимо от моите проблеми.

@ indiajane
--- :-P

В този случай ще ми е по-лесно ако съм с някого, а не сама, безспорно. :) Мисълта ми е, че този някой, колкото и да ти е близък, в труден момент може да те тласне в неправилната посока, защото ще ти даде съвет спямо собствените си усещания и разбиране, при това искрено ще вярва, че е за твое добро. ;)

О, да! Тук съм вече съгласен. Аз затова не приемам съвети. Ей така, стоя си запънат като магаре на мост и си знам своето. Но имах предвид, че компанията помага да не затъваме в калта, освен това когато сподели, човек би могъл да чуе мислите си и сам да стигне до отговорът, който търси. Гледах веднъж филм, в който героинята си записваше проблемите и след това като ги чете намира решението им. Същото е и със споделянето поне за мен :)

че приятелите са истинското семейство.
ясно вече, че ти така си го приел, но това няма логика. Всъщност, има си прекрасни семейства, и това е най-важното. Няма истински приятели, но да не задълбаваме, кой на кого помага и как.
Странно ми е, че смяташ приятелите за най-близки не само за теб, а въобще логически. Няма такова нещо. Точно това е ролята на семейството. Иначе по-добре да го няма.

А споделяме с непознати по простата причина, че искаме да излеем чувствата си, а не да има и последствия след това от изказаните мисли. А с познатите последствията са неминуеми.

Аз взимам предвид всички съвети и ги обмислям, но взимам решението сама за себе си. Няма начин друг да знае по-добре как да постъпя. Просто все не се сещам за най-лесното.